Петър Стоянов и антикомунизма
Не знам по какъв начин стоят нещата „ в международен мащаб ”, само че в България антикомунизмът към момента направлява мисленето на избран жанр политици. Доказателство за това е последната петъчна „ Панорама ”, в която един от гостите на това рейтингово телевизионно предаване, някогашният президент Петър Стоянов, потърси опора в антикомунизма, с цел да осветли един забавен народопсихологически въпрос. Защо българският народ се отнася с съмнение към интелигенцията? Тази тематика на пръв взор не е обвързвана с политиката, само че методът, по който господин Стоянов подходи към нея, сподели, че при положително предпочитание и тя може да се политизира.
Винаги съм подозирал, че българският народ от край време е бил и си остава надълбоко апатичен към ориста на интелигетцията. Скептичен съм обаче, че с рационални средства ние можем да се домогнем до тази специфичност на националната душа. Отговор на сходни въпроси може да ни даде единствено изкуството и по-точно – изящната книжовност. Сравнително тъкмо могат да се открият единствено две неща:
незавидното материално състояние на българския интелигент от Освобождението до наши дни и
безразличието на българските политици към този факт.
Оттук един народопсихолог, който обича да фантазира, би могъл да заключи, че частично това фактическо състояние би могло да се изясни с манталитета на българина, който не почита своята интелигенция.
Тази рискована догадка на собствен ред изисква пояснение. Ако приемем, че неуважителното отношение на нашия народ към интелигенцията е реалност, на какво се дължи той? Отговорът, който Петър Стоянов дава на този въпрос, е изненадващо елементарен: отговорна за неприятната си социална известност е самата интелигенция. По времето на социализма тя изгубила уважението на хората заради сервилното си отношение към Тодор Живков.
Трябва да се признае, че това е едно автентично скимване. В случая обаче то ме подсеща за една поговорка на известния американски журналист Хенри Менкен от първата половина на предишния век:
„ Всеки комплициран въпрос има един отговор, който е явен, елементарен и погрешен ”.
Вярно е, че към Тодор Живков се въртяха доста хора от така наречен креативна интелигенция, само че по предписание те бяха извоювали високата си известност преди да бъдат включени в състава на неговата ловна дружинка. За образец биха могли да послужат две имена -Емилиян Станев и на Йордан Радичков - които към този момент имат непокътнато място в историята на българската литература. Тук обаче не става въпрос за гения, а за морала на хората в това обграждане. Твърди се, че някои от тях са били ненадминати ласкатели. Не е ли това задоволително съображение за националното пренебрежение?
Както е известно, по въпросите на морала всеки има право на свое лично схващане. (Счита се, че в областта на моралните оценки компетентността или квалификацията нямат оная тежест, която по принцип им се приписва). Моето персонално мнение е, че за един човек най-важното нещо е по какъв начин си прави работата. Ето за какво в случай че става въпрос за един несъмнено надарен създател, достолепията на неговото творчество ни дават съображение да омаловажим в някаква степен моралните му провинения. Признавам, че тази позиция е предубедена.
Ако тази отбрана на писателите от ловната дружинка на Т. Живков не звучи безапелационно за моралистите, би трябвало въпреки всичко да се каже, че при социализма имаше голям брой видни интелектуалци, които по никой метод не са се „ слагали ” на Тодор Живков. Експромпт ще изредя няколко имена на писатели, които в този миг ми идват мислено: Валери Петров, Добри Жотев, Веселин Бранев, Константин Павлов, Радой Ралин, Мирон Иванов, Яко Молхов. С дребни изключения, какъвто е казусът с учен Ангел Балевски, хората на точните науки на практика не са имали допир с Тодор Живков. Така че поставяйки под общия знаменател на конформизма цялата българска интелигенция при социализма, Петър Стоянов явно бърка.
Тезата на Петър Стоянов не държи сметка и за една типична специфичност на българския народен темперамент: снизходителното отношение към моралните провинения, в това число към угодничеството и подмазвачеството. Тази линия от характера на българина не е изключително лицеприятна, само че наподобява е била „ вградена ” в неговата тактика за оцеляване през вековете. В този смисъл поговорката „ Кажи му аго, да му стане драго ” надалеч не е инцидентна. Изобщо казано, българинът не се вълнува изключително от въпросите на достойнството и достолепието, може би тъй като исторически е бил лишен от аристокрация. Ето за какво си мисля, че той не е бил изключително взискателен към ония български интелектуалци, които са хвалили Тодор Живков, приписвайки му най-безсрамно несъществуващи достолепия и заслуги.
Кой си спомня през днешния ден филми като „ Бой финален ” (1977), „ Ударът (1981), „ Ешалоните ” (1986) и „ Те надвиха ” (1981), в които беше художествено претворена героичната фигура на партизанина Янко (Т. Живков)? Тези филми освен не са предизвиквали преди време си бурно отвращение в обществото, само че надали са съумели да концентрират публичното внимание. Предполагам, че малобройната аудитория, която ги е гледала, ги е приела с лека подигравка и схващане: „ вижте по какъв начин са го докарали бай Тошо, че и самичък не може да се познае! Ама такава им е работата на кинаджиите, нали и те деца хранят… ”
В едно „ живо ” предаване, каквото е „ Панорама ”, недоразуменията и грешките не са необичайност: събеседниците приказват един през различен, постоянно прекъсвани от водещия – те нямат опция да подредят добре изявленията си и не е чудно, че от време в точния момент изръсват по някоя нелепост. Ето за какво забавно за мен не е коментираното тук безогледно (и в действителност погрешно) пояснение, което Петър Стоянов дава на един хипотетичен факт, а оная наклонност на мислене, която е породила въпросната неточност. Тук ние стигаме до тематиката за антикомунизма.
Българският антикомунизъм през днешния ден се демонстрира в две форми: „ показна ” и „ методологическа ”. Показният антикомунизъм е нещо като брошка на ревера или като наложителен дрескод, без който чисто и просто не те позволяват до софрата. Има доста хора, които надълбоко в себе си са безразлични към всякаква идеология: при социализма те бяха комунисти, а при „ демокрацията ” – антикомунисти, само че не по разбиране, а поради материалната полза. Разбира се, когато един човек настойчиво се преструва на някакъв (комунист или антикомунист), в един миг стартира да си има вяра, че в действителност е подобен: това наподобява е някакъв психически механизъм, който защищава личността от раздвояване.
Методологическият (обяснителният) антикомунизъм е идеология, която търси генезиса на всяко зло в комунизма. В международните религии сходна роля играе Дяволът – създание, което въплъщава безспорното зло. Човек наподобява е податлив да търси сходни елементарни пояснения – нещо сходно имаше при социализма, когато така наречен „ негативни феномени ” се третираха като „ останки от предишното ” или „ буржоазни отживелици ”. Теорията беше, че източникът на всяко зло е буржоазното общество. Сега същата мантра се повтаря с противоположен знак.
Обяснителните благоприятни условия на методологическия антикомунизъм са на практика безкрайни: от мизерното положение на селското ни стопанство до несъстоялото се „ ромско включване ”. Оказва се, че социализмът по един съдбовен метод е отчуждил българина от земята, а циганина – от катунарския живот и неговите обичайни занаяти. Любима тематика на последователите на този пояснителен способ обаче е моралната деградация на актуалния българин: тезата е, че социализмът е научил българина на мързел и е насадил в съзнанието му нездравословното схващане, че вместо на себе си, той би трябвало за всичко да разчита на страната. На въпроса по кое време тези социалистически реликти в публичното схващане ще изчезнат последователите на методологическият антикомунизъм подвигат плещи: ние се надявахме, че това ще стане относително бързо, обаче животът ни опроверга. Тук нормално следва позоваване на мита за Моисей, комуто са били нужни четиридесет години, с цел да преведе евреите през пустинята. (Тази тъпоумна библейска прилика ни навежда на догатката, че демократичната народна власт ще спечелва с цялостната си власт, когато почине и последният българин, роден при комунизма.)
Има ли някакъв на практика смисъл актуалният български антикомунизъм? Лично аз не виждам подобен. Като идеология той би имал действена мощ единствено доколкото предизвиква хората да се борят с комунизма. Но в България от тридесет години няма комунизъм (т.е. развъртян социализъм) и няма никаква действителна вероятност сходен публичен строй да бъде открит у нас. (Когато сегашният ръководител на Партията на европейските социалисти Сергей Станишев оглави през 2005 българското държавно управление, той не реставрира социализма, а вкара плосък налог.) Да си антикомунист в модерна България е тъкмо толкоз свястно, едвам си републиканец или аболиционист.
Що се отнася до антикомунизма като обяснителна тактика, тук важи следният принцип, въведен от Карл Попър: който изяснява всичко мислимо, не изяснява нищо. Същото може да се каже и по различен метод: една обяснителна доктрина, в случай че е научна, би трябвало да има прогностична мощ – да ни оказва помощ да предсказваме освен какво може, само че и какво не можеда се случи. Аз обаче не виждам по какъв начин така наречен методологически антикомунизъм може да послужи за предсказване на някакво модерно събитие. Тук се натрапва една прилика със следната метеорологична доктрина:
„ Ако е петък, или вали, или не вали ”.
Тази псевдонаучна доктрина изяснява всичко (както че предходният петък е валяло, по този начин и че не е валяло), само че не може да послужи за каквото и да е предсказване. Тя не носи никаква информация за света.
Без да е изкушен в теорията на обяснението, всеки рационален човек би могъл да одобри, че историческото минало оказва някакво въздействие върху бъдещото положение на обществото, само че не го дефинира еднопосочно. Логично е да се допусна, че множеството неща в актуалното българско общество, положителни и неприятни, могат по-добре да бъдат обяснени със настоящето състояние на нещата, а не с това, което е било преди тридесет години. Какво общо има да вземем за пример сред организацията на концертната активност при социализма и фактът, че от много години насам в софийската зала България липсва отопление? (На последния концерт на симфоничния оркестър на БНР, състоял се на 18 т.м., публиката беше принудена да слуша Моцарт и Цезар Франк с палта и шапки.) Този въпрос наподобява идиотски, само че той ни припомня, че обсегът на явленията, които се изясняват със зловредното завещание от социализма, би трябвало да бъде стеснен по подобаващ метод. Ако сходно ограничаване липсва, нашето пояснение чисто и просто увисва във въздуха.
Винаги съм подозирал, че българският народ от край време е бил и си остава надълбоко апатичен към ориста на интелигетцията. Скептичен съм обаче, че с рационални средства ние можем да се домогнем до тази специфичност на националната душа. Отговор на сходни въпроси може да ни даде единствено изкуството и по-точно – изящната книжовност. Сравнително тъкмо могат да се открият единствено две неща:
незавидното материално състояние на българския интелигент от Освобождението до наши дни и
безразличието на българските политици към този факт.
Оттук един народопсихолог, който обича да фантазира, би могъл да заключи, че частично това фактическо състояние би могло да се изясни с манталитета на българина, който не почита своята интелигенция.
Тази рискована догадка на собствен ред изисква пояснение. Ако приемем, че неуважителното отношение на нашия народ към интелигенцията е реалност, на какво се дължи той? Отговорът, който Петър Стоянов дава на този въпрос, е изненадващо елементарен: отговорна за неприятната си социална известност е самата интелигенция. По времето на социализма тя изгубила уважението на хората заради сервилното си отношение към Тодор Живков.
Трябва да се признае, че това е едно автентично скимване. В случая обаче то ме подсеща за една поговорка на известния американски журналист Хенри Менкен от първата половина на предишния век:
„ Всеки комплициран въпрос има един отговор, който е явен, елементарен и погрешен ”.
Вярно е, че към Тодор Живков се въртяха доста хора от така наречен креативна интелигенция, само че по предписание те бяха извоювали високата си известност преди да бъдат включени в състава на неговата ловна дружинка. За образец биха могли да послужат две имена -Емилиян Станев и на Йордан Радичков - които към този момент имат непокътнато място в историята на българската литература. Тук обаче не става въпрос за гения, а за морала на хората в това обграждане. Твърди се, че някои от тях са били ненадминати ласкатели. Не е ли това задоволително съображение за националното пренебрежение?
Както е известно, по въпросите на морала всеки има право на свое лично схващане. (Счита се, че в областта на моралните оценки компетентността или квалификацията нямат оная тежест, която по принцип им се приписва). Моето персонално мнение е, че за един човек най-важното нещо е по какъв начин си прави работата. Ето за какво в случай че става въпрос за един несъмнено надарен създател, достолепията на неговото творчество ни дават съображение да омаловажим в някаква степен моралните му провинения. Признавам, че тази позиция е предубедена.
Ако тази отбрана на писателите от ловната дружинка на Т. Живков не звучи безапелационно за моралистите, би трябвало въпреки всичко да се каже, че при социализма имаше голям брой видни интелектуалци, които по никой метод не са се „ слагали ” на Тодор Живков. Експромпт ще изредя няколко имена на писатели, които в този миг ми идват мислено: Валери Петров, Добри Жотев, Веселин Бранев, Константин Павлов, Радой Ралин, Мирон Иванов, Яко Молхов. С дребни изключения, какъвто е казусът с учен Ангел Балевски, хората на точните науки на практика не са имали допир с Тодор Живков. Така че поставяйки под общия знаменател на конформизма цялата българска интелигенция при социализма, Петър Стоянов явно бърка.
Тезата на Петър Стоянов не държи сметка и за една типична специфичност на българския народен темперамент: снизходителното отношение към моралните провинения, в това число към угодничеството и подмазвачеството. Тази линия от характера на българина не е изключително лицеприятна, само че наподобява е била „ вградена ” в неговата тактика за оцеляване през вековете. В този смисъл поговорката „ Кажи му аго, да му стане драго ” надалеч не е инцидентна. Изобщо казано, българинът не се вълнува изключително от въпросите на достойнството и достолепието, може би тъй като исторически е бил лишен от аристокрация. Ето за какво си мисля, че той не е бил изключително взискателен към ония български интелектуалци, които са хвалили Тодор Живков, приписвайки му най-безсрамно несъществуващи достолепия и заслуги.
Кой си спомня през днешния ден филми като „ Бой финален ” (1977), „ Ударът (1981), „ Ешалоните ” (1986) и „ Те надвиха ” (1981), в които беше художествено претворена героичната фигура на партизанина Янко (Т. Живков)? Тези филми освен не са предизвиквали преди време си бурно отвращение в обществото, само че надали са съумели да концентрират публичното внимание. Предполагам, че малобройната аудитория, която ги е гледала, ги е приела с лека подигравка и схващане: „ вижте по какъв начин са го докарали бай Тошо, че и самичък не може да се познае! Ама такава им е работата на кинаджиите, нали и те деца хранят… ”
В едно „ живо ” предаване, каквото е „ Панорама ”, недоразуменията и грешките не са необичайност: събеседниците приказват един през различен, постоянно прекъсвани от водещия – те нямат опция да подредят добре изявленията си и не е чудно, че от време в точния момент изръсват по някоя нелепост. Ето за какво забавно за мен не е коментираното тук безогледно (и в действителност погрешно) пояснение, което Петър Стоянов дава на един хипотетичен факт, а оная наклонност на мислене, която е породила въпросната неточност. Тук ние стигаме до тематиката за антикомунизма.
Българският антикомунизъм през днешния ден се демонстрира в две форми: „ показна ” и „ методологическа ”. Показният антикомунизъм е нещо като брошка на ревера или като наложителен дрескод, без който чисто и просто не те позволяват до софрата. Има доста хора, които надълбоко в себе си са безразлични към всякаква идеология: при социализма те бяха комунисти, а при „ демокрацията ” – антикомунисти, само че не по разбиране, а поради материалната полза. Разбира се, когато един човек настойчиво се преструва на някакъв (комунист или антикомунист), в един миг стартира да си има вяра, че в действителност е подобен: това наподобява е някакъв психически механизъм, който защищава личността от раздвояване.
Методологическият (обяснителният) антикомунизъм е идеология, която търси генезиса на всяко зло в комунизма. В международните религии сходна роля играе Дяволът – създание, което въплъщава безспорното зло. Човек наподобява е податлив да търси сходни елементарни пояснения – нещо сходно имаше при социализма, когато така наречен „ негативни феномени ” се третираха като „ останки от предишното ” или „ буржоазни отживелици ”. Теорията беше, че източникът на всяко зло е буржоазното общество. Сега същата мантра се повтаря с противоположен знак.
Обяснителните благоприятни условия на методологическия антикомунизъм са на практика безкрайни: от мизерното положение на селското ни стопанство до несъстоялото се „ ромско включване ”. Оказва се, че социализмът по един съдбовен метод е отчуждил българина от земята, а циганина – от катунарския живот и неговите обичайни занаяти. Любима тематика на последователите на този пояснителен способ обаче е моралната деградация на актуалния българин: тезата е, че социализмът е научил българина на мързел и е насадил в съзнанието му нездравословното схващане, че вместо на себе си, той би трябвало за всичко да разчита на страната. На въпроса по кое време тези социалистически реликти в публичното схващане ще изчезнат последователите на методологическият антикомунизъм подвигат плещи: ние се надявахме, че това ще стане относително бързо, обаче животът ни опроверга. Тук нормално следва позоваване на мита за Моисей, комуто са били нужни четиридесет години, с цел да преведе евреите през пустинята. (Тази тъпоумна библейска прилика ни навежда на догатката, че демократичната народна власт ще спечелва с цялостната си власт, когато почине и последният българин, роден при комунизма.)
Има ли някакъв на практика смисъл актуалният български антикомунизъм? Лично аз не виждам подобен. Като идеология той би имал действена мощ единствено доколкото предизвиква хората да се борят с комунизма. Но в България от тридесет години няма комунизъм (т.е. развъртян социализъм) и няма никаква действителна вероятност сходен публичен строй да бъде открит у нас. (Когато сегашният ръководител на Партията на европейските социалисти Сергей Станишев оглави през 2005 българското държавно управление, той не реставрира социализма, а вкара плосък налог.) Да си антикомунист в модерна България е тъкмо толкоз свястно, едвам си републиканец или аболиционист.
Що се отнася до антикомунизма като обяснителна тактика, тук важи следният принцип, въведен от Карл Попър: който изяснява всичко мислимо, не изяснява нищо. Същото може да се каже и по различен метод: една обяснителна доктрина, в случай че е научна, би трябвало да има прогностична мощ – да ни оказва помощ да предсказваме освен какво може, само че и какво не можеда се случи. Аз обаче не виждам по какъв начин така наречен методологически антикомунизъм може да послужи за предсказване на някакво модерно събитие. Тук се натрапва една прилика със следната метеорологична доктрина:
„ Ако е петък, или вали, или не вали ”.
Тази псевдонаучна доктрина изяснява всичко (както че предходният петък е валяло, по този начин и че не е валяло), само че не може да послужи за каквото и да е предсказване. Тя не носи никаква информация за света.
Без да е изкушен в теорията на обяснението, всеки рационален човек би могъл да одобри, че историческото минало оказва някакво въздействие върху бъдещото положение на обществото, само че не го дефинира еднопосочно. Логично е да се допусна, че множеството неща в актуалното българско общество, положителни и неприятни, могат по-добре да бъдат обяснени със настоящето състояние на нещата, а не с това, което е било преди тридесет години. Какво общо има да вземем за пример сред организацията на концертната активност при социализма и фактът, че от много години насам в софийската зала България липсва отопление? (На последния концерт на симфоничния оркестър на БНР, състоял се на 18 т.м., публиката беше принудена да слуша Моцарт и Цезар Франк с палта и шапки.) Този въпрос наподобява идиотски, само че той ни припомня, че обсегът на явленията, които се изясняват със зловредното завещание от социализма, би трябвало да бъде стеснен по подобаващ метод. Ако сходно ограничаване липсва, нашето пояснение чисто и просто увисва във въздуха.
Източник: klassa.bg
КОМЕНТАРИ